Опълченците софийски.(Румен)

Ох, майко!
Три часа младите студенти
как изпита дъвчат. Тежките моменти
бавно се пронизват, колежки реват.
Темите - ужасни! Дванайсети път
някои цели листи задраскват нацяло
и да пишат почват съвсем отначало.
Стрелките се гонят, тик-так след тик-так.
Професорът сочи часовника пак
и вика: "Пишете!! Малко ви остава!"
И в залата мигом паника настава
и "Ебахти!" мощно въздуха разпра.
Някой се провикна "ще се oсера!"
и с крясъци нови и псувни просташки
студентите наши се борят юнашки,
пишат и задраскват всеки божи ред,
всеки гледа само да кара напред
и някоя глупост да драсне набърже,
та да може тройка поне да си върже.
Столовете скърцат. Колеги реват.
Знаят до един, че всички ще мрат.
Последният напън вече бе настал.
Но уви, до един Тодоров ги скъсáл...


И днес още в София щом буря зафаща,
помни този изпит, шуми и препраща
срама и позора като някой вик
от Славейков чак до Руски паметник.